Издателство „Захарий Стоянов“ и галерия-книжарница „София Прес“ представят книгата „Сидхарта-Буда, събуди ни!“ от Анна Мария Петрова-Гюзелева.
*
„Анна-Мария Гюзелева е име, което нашумя с филма „Пътят към София“. Младата тогава и все още непозната за широката публика актриса впечатли зрителите с нежното си и обаятелно излъчване, с доброто сценично поведение и с една особена деликатност, съчетана със закачливост.
По-късно животът й предостави и други възможности да разгърне своя артистичен талант. Покрай безбройните си пътувания из редица европейски страни, тя понякога публикуваше в отделни литературни издания свои стихотворения. Ето че сега поднася на читателите своя стихосбирка, озаглавена „Сидхарта – Буда – Събуди ни“. Още преди време известният български поет Лъчезар Еленков проницателно бе доловил, че Анна-Мария Гюзелева се вълнува най-много от диалога със себе си и с другите около нея, че душевните пространства могат както да ни възвисят и приютят в топлите си черупки в мигове на умора, така и да ни стреснат със своя вселенски студ и мрак.
Анна-Мария Гюзелева страда по съкрушените надежди, по изгубените идеали, защото усеща своята душа освободена от паяжината на недостойните ограничения. Понякога тя си позволява поетични и житейски равносметки, в които се самоподлага на съмнения, резигнации, а някъде даже и отчаяния и тогава възкликва:
Докога ще ме раняват
докога ще издържа
Думите понякога могат и да плачат, а не само да се смеят.
Друг път съзерцава прекрасния месец – „немирника май“, потапя се в сантиментални спомени от детството или от някой вълнуващ снимачен ден, отпуска се в обятията на разнежващото лято, мечтае да е като неспокойна лястовица или като немирница, която подготвя скришно своето бягство непременно по пладне със своя любим. Тя вижда в човешките и природните сезони не само дъжда от есенни листа, не само жадуващата за дъжд изпръхнала земя, но и страстите, които разкъсват наранената и чувствителна душа. В девическите й видения има постоянно усещане за очакване, за пробуждане, за потапянето във вечния кръговрат на музиката и ритъма, които звучат в нейното сърце и които отразяват диханието на многобагрената природна палитра.
Често пъти в нейните поетически изповеди тя възкликва, че се страхува от отсъствието или заминаването на любимия и изтръгва от сърцето си трогателни изповеди, в които не се притеснява да покаже своята женска слабост, но и сила, защото добре осъзнава всемогъществото на искрените любовни пориви и трепети. А освен това тя вярва, че в паметта на думите продължава да живее личността на човека. Още повече когато той е поетическа натура, заредена с мечтателност и неизтощима бленуваща енергия.“
Иван Гранитски
