Фотография: Денис Бучел
ОНАЯ С КОСАТА
Тя вървеше бавно по черния селски път през полето, леко, като сянка, сякаш не стъпваше по земята. Наоколо нямаше жива душа в късния летен ден. Само вятърът се осмеляваше да докосне черната ѝ износена рокля, прокъсания елек и дългата дръжка на косата, преметната през рамото. Тъмната забрадка скриваше лицето ѝ и никой не знаеше годините, изрисувани на него.
Хората от селото я виждаха отдалеч и затваряха кепенците.
– Оная с косата… – шепнеха те.
Никой не знаеше откъде идва. Нито къде отива. Появяваше се винаги привечер, когато небето изпращаше слънцето да си почива, и дори кучетата млъкваха без причина. Не говореше и не просеше. Не поглеждаше никого в очите. Само вървеше мълчаливо. И след нея сякаш оставаше сянката на някаква тъмна прокоба.
Всички в селото тайно и със страх споделяха, че сигурно това е смъртта.
Една вечер, малко по-късно от обикновено, жената отново се появи и бавно пое по пътя си през полето.
Спря за миг и погледна нагоре към звездното небе. Луната освети лицето ѝ, което съвсем не беше лице на старица, а младо, почти красиво, но тъмните ѝ очи сякаш бяха като пресъхнали кладенци, очи, угаснали преди много години. Тя свали косата от рамото си и я заби в пръстта. Падна на колене и закри очите си с ръце.
Тогава селяните, скрити зад високите огради, чуха плач. Тих и жален, съвсем човешки глас, изпълнен с тъга и отчаяние.
Никой не направи и крачка навън, страхът бе по-силен от милосърдието и жалостта.
След тази нощ жената пак се появяваше понякога. Все така сама. И все така мълчалива. И всеки път, когато минеше през полето, хората свеждаха очи.
Но вече не от ужас и страх, а от онова особено чувство, което идва, когато осъзнаваш, че смъртта може да има човешко лице…
Валентина Стоянова,
победител в конкурса „Снимките говорят 10.
Светът между нашите стъпки“, 2026
