Таралежите се ражат без бодли. Няколко часа след това по голата им кожа се появяват малки пъпчици, които не след дълго се разпукват и от тях се подават иглички. След още няколко часа игличките се втвърдяват и вече по нищо не се различават от бодлите на родителите. От малки беззащитни топки таралежите се превръщат във възрастни със здрави нокти, остри зъби и твърди бодли. Научават се да ловуват и да се защитават, за да оцелят. Напомня на човешкото порастване, нали?
На това ми заприличаха момчетата от снимката – на малки таралежи с все още недостатъчно твърди бодли. Опитвайки се да изглеждат големи и страшни – с недетски погледи, прически, стойки. Повтаряйки видяното от възрастните, групата от трима е обединена около лидера – сериозен, нетърпящ възражения и… въоръжен. Затова е и в центъра на композицията. От двете му страни са приятелите, с по-голям размер от техния, но мъжки палта. А зад тях… Зад тях наднича детството – малко притеснено, малко неразбрало, с още по момчешки къса коса.
Има мнение, че децата са tabula rasa. Иска ми се върху нея, наред с другите полезни и важни неща, да пише, че таралежите са невероятни животни, но често образуват гъста и непробиваема броня около себе си, подозирайки потенциална заплаха. Дори когато някой иска да ги погали. И най-често умират сами. Казват, от изтощение по време на зимния сън. Според мен – от липса на докосване и топлина.
Веселина Борисова Берова,
награден участник в конкурса за художествена фотография
„Снимките говорят 7“
Фотография: Росен Коларов
