БЯЛА МОЛИТВА
Душата ми плаче за сняг,
за бяло, за чисто душата ми плаче.
Видях много земи, много свят,
видях герои, видях палачи…Душата ми плаче за сняг.
Доста живях, колко остава?
Чака ме моя бряг:
ругатни или слава – нямам представа…
Душата ми плаче за сняг –
чиста следа в снега да оставя.Стефан Цанев
Контрастът между бялото и черното приковава вниманието. Графичната пределно изчистена красота на кадъра хипнотизира. Снегът поглъща звука. Бялото мълчание, както го нарече Джек Лондон, поглъща нас. Отвъд първоначалното впечатление за самотност се крие по-дълбокото усещане за покой, раждащ се от белотата, тишината и липсата на други същества. Нима има значение кой е този пътник, накъде е тръгнал и какъв товар е понесъл? Той върви по своя път, защото така трябва, защото животът е движение, стремеж. От един момент насетне самотата на пейзажа вече не го угнетява – нито заплаха, нито печал има в нея, а деликатна покана за освобождаване на ума и сърцето от онова, което ги смущава и им тежи. И ето, крачи човекът през тази шир, успокоен от белия й ритъм, който само тук-там някой храст или дърво синкопира. Светлина и сенки, покой и движение, живот и смърт, миг и вечност търсят своя баланс и хармонията им сякаш става възможна. Съзнанието се изчиства и омиротворение погалва душата, закопняла също да се „избели“. Най-сетне може, макар и за кратко, да се откъсне тя от земните си страсти и да потърси разговор със себе си и с Бога.
Даниела Иванова Кирчева,
победител в конкурса за анализ на фотография
„Снимките говорят VI“
