Виждам една много лична история от края на 50-те или може би началото на 60-те години на вече изминалия 20 век. Селото е Стамболийски, днешна Хасковска област.
Сякаш разказът на моя баща оживя пред очите ми чрез фотография № 8. В онези вече толкова далечни години, за които споменах, се издава страховитата заповед да се унищожат домашните кучета, които всяко семейство гледа заради някаква пагубна зараза или кой знае какво. Баща ми и неговият дядо Тодор водят кучето към предизвестената екзекуция, за да се върнат без него. Това е единственият път, когато баща ми е плакал в живота си. Не плака, когато си отидоха неговите родители, само каза, че е като да останеш без крака – първо без единия, а след това и без другия.
Но споменът от снимката е изходният момент, когато е останал без детство. То завинаги си е отишло, както и онова куче – с него излетя детството на момчето от Стамболийски и животът му показа за пръв път истинската си схватка.
А пътят е пред него – стръмен, нагоре, криволичещ, със завои. Малкото момче ще поеме по него, старецът вече е утъпкал своя. Пътеката се предава от баба на внучка, от дядо на внук – през поколение, защото така е устроен животът.
А днес, когато вече мечтае да има свой внук, се е зарекъл, че ще му купи куче и двамата ще му сглобят къщичка на двора, между чешмата и бора…
Странно нещо е животът, а може да се разкаже с една снимка.
Диляна Делчева Тодорова,
победител в конкурса за анализ на фотография
„Снимките говорят VI“
