Елиза Младенова за изложбата „You can sit with us“ на Десислава Костадинова /20 март – 3 април 2026/
Във време на силна политизираност, когато всеки акт на волята се превръща в социален жест с определено възпаляващо публичността значение, в българското художествено пространство все още се появяват тихи, интровертни изложби, които не само насочват зрителя към универсални, екзистенциални теми, но и предизвикват чиста радост и удоволствие от умелата, вече традиционна живопис. Такава изложба е и „You can sit with us” („Може да седнеш при нас“) на Десислава Костадинова, която ще остане до 3 април в галерия-книжарница „София Прес“, ознаменувайки 20-ия юбилей на галерията. Тя не се надвиква, не претендира за радикална промяна, но с ведро намигване приканва към саморефлексия, предлагайки меки вътрешни революции. Костадинова е завършила „Живопис“ в ателието на Андрей Даниел и както други негови студенти е възприела неговата богата, ярка и жизнеутвърждаваща палитра и я е развила в свой собствен съвременно реалистичен стил, характерен с бавно напластяване на боята, релефна вибрираща текстура, създаваща допълнителна плътност, дълбочина и усещане за материята, и внимателно обмислени композиции.
Изложбата ни приветства с проява на гостоприемство, отваряйки вратите на пъстър свят от одухотворени натюрморти, интимни портрети и „прозорец“ към един софийски пейзаж. „Може да седнеш при нас“ обаче звучи не просто като радушна покана, а като жест, в който имплицитно стои и заплахата от изолация, ако не успееш да се впишеш в предзададената рамка. Така без категорична императивност експозицията внимателно изследва темата за идентичността, за неизменния избор на човека в търсене на баланс между личната уникалност и груповата принадлежност, между вътрешната самодостатъчност и нуждата от външно признание. Тема, която се развива на различни семантични нива – в цялостното усещане за живописта на Костадинова и в знаковата система на отделните картини, в личен и в социален план.
В текста към изложбата кураторката Олимпия Даниел пише за опредметяването на битието в натюрмортите на Костадинова, за композициите, улавящи „сложната динамика на групата“ и за портретите, които „се превръщат в последното убежище на човешкото в един дехуманизиран свят“. Действително натюрмортите материализират вътрешните усещания, специфичните човешки същности и взаимодействието помежду им. В познатите композиции с нахвърляни привидно тъждествени предмети долавяме игриво поднесените различни нюанси на внушението – в омонимните „Щипки“ заедно са щипки за простора и щипки, излезли от океана; шишарките в „Симфония“ и есенните листа от „Кръговрат в квадрат“ (иновативно интерактивно платно, диптих) имат свои форми, разнороден произход и невинно се групират едни с други, комуникирайки по особен начин; цигарените опаковки от „Кутийките на Пандора“ също си вредят различно. Въпреки отсенките, препращащи към многообразното ни общество, основното въздействие е за еднородност в общата картина – идеалистично демократично подсещане за единността в многообразието и деликатна критика към разделението между нас. Повече драматизъм, но и все така закачливо оптимистично звучене има „Гергьовден“, където нежното разцъфнало клонче се издига победоносно над разхвърляните отчуждени бодили. Изобщо от цялата изложба струи искрена добронамереност и позитивизъм, в който заляга идеята за обединяване, за търсене на собствения глас и идентичност не за сметка на и не претопен в, а като част от цялото. Защото накрая всички сме равни пред смъртта – с шеговитост и емпатия са изобразени и плодовете от „underground”-a, застанали наравно с човешкия череп.
Но изложбата не е наивна, показва и трудностите пред себеизграждането. Появяват се симпатично нестандартни кактуси и сукуленти, за които саксиите са някак тесни, а сенките им – неделима част от тях. Чудният портрет на Живко ни показва здравословното и спокойно дистанциране, необходимо за запазване на личността. В портрета „Мартин“ виждаме и кубчето на Рубик в ръцете на детето, на което тепърва му предстои да разкрие загадката за себепостигането. Долавяме и опитите за напасване и различните социални роли, разигравани от обектите, преди да се превърнат в тикви „Точно в полунощ“. Приказно звучене носи и оригиналното ъглово платно „Любовта към трите портокала“, рефериращо към пародийно комичната опера, в която драматичната любов се превръща в радостна случайност. „Благовещение“ и „Разговор“ също препращат към онова спасително интимно свързване, при което едновременно сме и цялост, и част от цялото. Не са пренебрегнати и трудностите в социален план – в пейзажа, видян от старото ателие на художничката, виждаме паметника на съветската армия, застанал като шахматна фигура, която тепърва ще се разиграва в търсене на общата национална идентичност.
Изложбата „You can sit with us” функционира като сигнал за опомняне и откровен повик за човечност и приемане, от какъвто имаме нужда в забързаното, консуматорско всекидневие и оплоскостената действителност на дигиталното пространство. Десислава Костадинова успява да запази собствения си творчески почерк и идентичност, да се отдръпне от врявата и мимолетните емоции в социалните медии, от фалша и безцелното оригиналничене или подражание както във формата, така и в съдържанието и да предложи едно алтернативно бавно и пълноценно живеене и рисуване в общата (дис)хармония.
