Текст към изложбата „Размяна на местата“.
Николай Златанов – Кайо:
Една от любимите и популярни детски игри за всяко момче е играта на войници и почти всяко е мечтало да стане такъв, като порасне. Достойнствата, които би трябвало да притежава войникът, като смелост, чест, храброст, сила, привличат всяко момче, което е всъщност „бъдещ мъж ‑ поет или моряк“, а и всеки знае всеизвестната детска песничка „Ние сме войници, ще вървим напред, леви-десни, леви-десни ‑ ще вървим напред!“.
Идеята на моята работа е едно добронамерено намигване към това така обременено с толкова много предразсъдъци, стереотипи и митове поприще. Свързваме войниците с упражнявания от тях „занаят“ – тази отвратителна практика войната, откъдето идва и тяхното име. Дали ще я наричаме военна операция, денацификация, блицкриг или разходка с танкове за „събиране“ на битова техника – това си е война.
За основа съм ползвал портретите на трима бизнесмени, управляващи финанси за милиарди. Те са воини от друг тип армия, различна от конвенционалната и традиционната – три медийни звезди. Като лицата, които ни наблюдават отвсякъде – от стоящия пред нас пътник в трамвая, от афишите по улиците, списанията, билбордовете, телевизията и кино екраните.
Живеем сред всевъзможни лица-брандове от всеобхватни човешки дейности: политици, спортисти, артисти, инфлуенсъри, „продавачи“ на блянове и мечти. Войната вече ни се представя като електронна игра, предава ни се в реално време от „театъра на военните действия“ със съпровод от коментари и суфлиране. Защо тогава образите на войниците да не са като усмихнати поп звезди и герои?
Опитвам се да надникна под общоприетите военни образи с орлови погледи и борбеността на строгите лица. Лицето, тази най-показвана, уязвима и контактна част на човешката личност, същевременно изложена за дискусия и коментар.
Не търся конкретика и историческа правдоподобност или илюстративност в образите, затова съм смесвал униформите и доспехите от различните исторически епохи. Но физиогномически съм търсил връзка между различните военни чинове не за да покажа военщината и йерархията, а да потърся метафора с характера им. Като генерала ‑ кокетно бляскав в парадните си доспехи, хищен като акула стратег; капитан от специалните части – със свирепа практичност и опасен като лъв, и най‑ниското стъпало ‑ редникът, който е със „солдатска“ униформа и доспехи на обикновен хоплит ‑ вечното безлично пушечно месо.
Както ни показва историята с образа на епохални воини, съдбовни мъже или каузи – те не блестят с величието си от самосебе си, а с геройствата и подвизите, извършени от тях или в тяхно име.
В крайна сметка в хвърлената сянка и на най-патетичния и монументален войнски паметник може да е подпряно самотно детско колело.
Велик е нашият войник ‑ велик ‑ велик ‑ велик…
ПП: Докато идеята „отлежаваше“ и работех по тези портрети, избухна войната в Украйна – кървава месомелачка, сътворена от малък на ръст с дръпнати очички лидер и чудовищното желание да е Велик. Никога не съм си представял, че ще съм съвременник на истинска война в Европа, война между толкова близки народи. Моят баща имаше двама приятели от СССР, които ни бяха гостували – чичо Стьопа, непринуден зевзек от Киев, и чичо Илия – русоляв и усмихнат руснак от Подмосковието. И двамата бяха военни пилоти, чудя се какво ли е станало с тях, със съдбата на техните семейства, с какви ли очи биха се погледнали те сега, ако можеха?
